Какво причинява психичните блокажи?
Всяко нормално дете се ражда психически здраво. Какво ще рече това? Когато възникне нужда у едно бебе от храна, топлина, сигурност и пр., то веднага я „декларира“ с плач. Естественото и здраво развитие на нещата е тази нужда да бъде задоволена. Тогава бебето се успокоява и спира да плаче. Това е признак, че то се чувства добре. И всичко е наред. Ако обаче то вече не плаче, защото това не му върши работа – не му обръщат внимание, за да не се глези, или пък са му се скарали – тогава вече има проблем и този проблем си има име – блокаж. Когато блокажите станат много, върху детето вече е приложено възпитание.
Всяка норма на поведение, която е наложена „норма“, и „налагане“ означават неестественост. Това е възпитание и блокаж, а не естествено и здраво поведение, което всъщност е пътят към удоволствието. Някой може би ще си каже: „Да, но взимането на наркотици не е ли пак същото – стремеж към удоволствие?“. Човек, който взима наркотици или е зависим от нещо друго нездраво, със сигурност не живее и не е живял така, че да си достави удоволствие, затова и се опитва да компенсира със „заместители“.
Слагам „заместители“ в кавички, защото те всъщност не са такива. Нищо не може да замести основните човешки потребности. Задоволени, те са основата, върху която се ражда любовта и човек усеща чувството и му се наслаждава. Това е най-върховното удоволствие и всеки се стреми към него, независимо дали го осъзнава, или не. Примерът с плачещото бебе е само една много малка частица от възпитанието на съвременното дете.
Всеки от нас е налагал или са му били налагали куп морални норми на поведение, „прилични“ начини на общуване с другите. Към тях спадат режимът на спане, как да се храним, кога да се смеем, какво е срамно, патриотизъм и саможертва и пр. и пр. Все неща, които блокират и пречат на човека да осъществи себе си и да бъде такъв, какъвто е. Възпитанието все повече се превръща в синоним на блокиране.
Разбира се, ние всички живеем в общество (друг е въпросът колко здраво е то) и всяко дете, което се е родило в него, трябва да бъде научено и възпитано, за да може да се впише в това общество. Въпросът е доколко да се намесим и да възпитаваме детето си. Колкото по-малко, толкова по-добре. Няма нищо по-ценно от това, човек да изживее житейските си опити самостоятелно и да извлече поуките от тях. Колкото по-рано това се случи, толкова „по-оправен“ и потентен за живота ще бъде той.
Ако на едно малко дете му се позволява да пада, то ще се научи и бързо да става. Ако не му се позволява да пада – от прекалени грижи, оценки, съвети, когато то порасне и падне, ставането ще бъде много по-трудно, понякога дори невъзможно.
Тогава идват и проблемите.
Под падане имах предвид незадоволени потребности и липса на любов. Ако наистина обичаме децата си, нека максимално ги оставим да бъдат себе си и да изживеят опитите си., за да останат, доколкото е възможно, здрави и щастливи хора, а не да създаваме от тях велики музиканти, учени, спортисти, манекенки и т.н. Какви ще бъдат и до каква степен ще се отдадат на работата си, нека бъде техен избор. Обществените успехи и финансовите възможности по никакъв начин не гарантират, че човек се чувства щастлив и е задоволен, дори напротив. Всеки е чувал за толкова много „звезди“ на световно ниво, които имат сериозни проблеми с душевното си състояние и са зависими от наркотици, слава и пр.
Когато даваме любов на едно дете, само ако е постигнало нещо, ние всъщност правим бизнес с него: „Ако получиш шестица или ако си най-добрият в еди какво си, или ако слушаш, аз ще те обичам.“ Всяко поведение от този тип не е обич и любов, защото любовта е безусловна. Или обичаме някого за това, което е, или не го обичаме. Другото, както казах, си е чиста сделка. Детето задоволява амбициите на родителите си и те чак тогава показват чувствата си. Едно такова дете ще израсне свръх амбициозно и в същото време постоянно неудовлетворено от живота. Ако детето получава обич, само когато постига нещо, то постоянно ще се стреми да става все по-добро, все по-успешно, и да върви все по-нагоре.
Но в един момент, така възпитаният човек разбира, че дори и постигнал всичко над очакванията си, нещо не е наред и пак не се чувства добре. Тогава или осъзнава, че това не е пътят за получаване на любов и се променя в правилната посока, или идват наркотиците, депресиите и неудовлетворението от живота, агресивното поведение при децата.
Истинска любов има само тогава, когато ни обичат заради това, което сме, а не заради това, което биха искали да бъдем. Когато „изглеждаме“ и се правим на такива, каквито не сме, играем роли, чиято цел най-често е да привлича вниманието върху нас и да се харесваме. Дори да сме успели, това внимание и харесване ще бъде за ролите и образите, в които влизаме, а не заради нас самите, и пак ще си останем „гладни“ за любов. Такава е една от драмите на голяма част от хората и най-вече на обществено успешните „звезди“. На всекиго се налага да играе и да бъде понякога това, което не е. Въпросът е да го осъзнаваме и да имаме усещането за истинското си Аз. Защото само тогава можем да задоволим това Аз и следователно, само тогава бихме се чувствали добре и в хармония с околния свят.
Или, казано с една дума – щастливи.
Друг проблем в отношенията деца-родители, наблюдавани често и при зависимите, е не показването на чувства и емоции от страна на родителите спрямо детето.
Колкото и да обичаме един човек, ако това не ни личи и не му го показваме, а следователно и той не го усеща пълноценно, ползата от нашата обич не е особено голяма. Единственият здрав начин да изразим любовта си към някого, е да допуснем и усетим чувствата си и след това да ги изразим. Това е емоция- телесното изражение на чувството.
Ако блокираме един от тези два, взаимно свързани процеса, не се случва почти нищо и човекът срещу нас не би имал кой знае какво усещане. Можем да кажем „обичам те“, но ако това „обичам те“ е само на интелектуално ниво, не струва много и не би било достатъчно на човека срещу нас. Все едно опаковка без съдържание. Точно толкова струва и така изглежда „показването“ на любов само с думи, на интелектуално равнище. Отвън изглежда добре, а отвътре няма нищо. Никакви думи не биха могли да заменят прегръщането, докосването, целувките, успокояващия тон на гласа, топлината на тялото, погледа и т.н. Всеки има нужда от това, особено децата.
Ако едно дете не усеща любовта на родителите си, и това е постоянен модел на поведение в къщи, то ще порасне с хронична липса на любов и топлина, и тогава ще бъде много по-застрашено от проблеми с наркотиците, защото ще се опита да компенсира. Проблемът е много по-малък при деца, които са получавали любов, и което е още по-важно, те ще могат да си я търсят и намират, когато усетят, че имат такава нужда.
Точно затова е по-добре по-малко да възпитаваме. Бих посъветвал родителите, вместо да полагат големи усилия за възпитание, повече да обичат. Когато говорим за блокирани чувства и емоции от страна на родителите към децата, не е редно да обвиняваме родителите, тъй като и те някога са били деца и са били възпитавани. Блокажите на едно дете в отношенията му с хората са често и проблем на неговите родители.
Защо в съвременния тип общество и възпитание се толерира сдържаност, дисциплина, криене на чувства и емоции и дори насаждане на срам от тях? Това е един глобален въпрос в антропологичен аспект, но тук бих се опитал да го обясня накратко.
Всичко опира до желанието за власт. Всички съвременни институции и организации, с които живеем, обществото, държавата, религията-съществуват благодарение на властта си върху голям брой хора.
Когато един човек не е бил възпитаван (оформен/блокиран), не са му били налагани норми и изисквания от дете, той ще следва себе си, своите желания и чувства. Такъв човек ще бъде подвластен само на себе си и ще се движи натам, където му е добре и където изпитва удоволствие. Той е свободен. Такъв човек не може да бъде християнин, мюсюлманин, патриот, войник, комунист и т.н. Такъв човек не можеш да накараш да убива или жертва нещо скъпо заради някакви каузи или идеи. Точно това е проблемът.
Всички имащи власт, институции и хората, които ги управляват, а също така и хората, които се стремят към тях, не биха могли да съществуват, ако има свобода. Защото нямаше да могат да си набавят необходимия човешки ресурс. Този модел на поведение съществува от векове и до днес.
Ако възпитаваме едно дете, че е срамно да показва чувствата си, емоциите си, сексуалността си, желанията си, ще създадем човек, който е напрегнат и в противоречие със себе си.
Защото, от една страна, всичко естествено напира да излезе и да се изяви, а от друга, възпитанието казва, че това е лошо. В резултат детето започва да се контролира. Когато контролът стане постоянен, в един момент човек не издържа и/или избухва опасно за себе си и околните, или се разболява, или започва да употребява нещо, което му позволява да се отпусне. А това също е заболяване.
Едно дете трябва да бъде оставено максимално да бъде себе си и да изживява опитите си, а не постоянно някой да се опитва да го променя и да го превръща в нещо друго. Такива опити никога не успяват и най-често крайният резултат е един нещастник, макар и обществено успешен. Не можеш да направиш от розата карамфил, но можеш да помогнеш на розата да разцъфти и да бъде една прекрасна роза, вместо имитация на карамфил!
Друга често срещана заблуда на родителите е, че когато те са осигурили материално детето си, не би трябвало да имат никакви проблеми. Това може да бъде така, ако към материалното се прибави много любов и внимание.
За съжаление, в по-голямата част от случаите това не става. Натовареното ежедневие в нашето общество, несигурността, желанието за по-голям професионален успех отдалечават родителите от децата. Скъпият компютър, мобилният телефон, скъпите дрехи, многото джобни пари, Ферарито, самолетът, яхтата са прекрасни вещи, но те никога не могат и не биха могли да компенсират любовта и вниманието на родителите към децата – прегръдките, разговорите, съпричастността, разбирането, топлината. Скъпите неща са само вещи и такива ще си останат.
Парите са много ценно и необходимо средство, но само средство. В момента е който се превърнат в цел, настъпват хиляди проблеми. Обикновено хората печалбари изглеждат като зомбита. Такива родители всъщност отсъстват и когато се проберат вечер в къщи. Защото обикновено мислите им са някъде другаде. Нормално е детето да чувства липсата им.
Когато едно дете е израснало с липса на любов и с опити на родители да компенсират тази любов с пари, то става прекалено егоистично и капризно за материалните неща. Става скучаещ човек, на когото нищо не му се прави, защото е имал всичко, което е пожелавал. От друга страна, този човек е гладен за любов и по никакъв начин не би се почувствал по-добре, каквото и да му се купи. В такова състояние пътят към наркотиците е въпрос на малко време. Разумният модел за поведение на родителите е максимално да оставят децата си да се борят и да заслужат желаните от тях материални придобивки, за да станат хора, които могат да се справят с живота. В същото време е важно родителите да умеят да обичат и обръщат внимание на децата си безусловно и до край.
Откъс от книгата „Пътят към дрогата“, автор Велизар Вангелов