Психосоматично разстройство

Психе на латински озночава душа, сома тяло.

Психосоматичните  разстройства и заболявания са неосъзнати, неизживени (неизразени) чувства (обикновено негативни), емоции, неразрешени проблеми и дискомфорт,  стрес, възникнали на психично ниво, които дълго време не са намерили своето външно съзнателено изразяване.

Когато това се случи, проблемът съзнателно или не и извън нашия контрол, преминава и на физиологично ниво. Твърди се, че всяко едно заболяване, малко или много, като причини е психосоматично. Темата е много дълга и всеобхватна в екзистенциален план, затова ще обърнем внимание на най-често срещаните симптоматики и причини за тях.

В ежедневието си на всеки от нас се е случвало да чуе за или пък да преживее физически дискомфорт и стягане в тялото ни, необясними на пръв поглед или пък хронични болки и усещане за напрежение, които са пряко зависими от стреса и от това как се чувстваме в момента. Това са знаци, симптоми и за нашето душевно състояние, които намират израз чрез нашето тяло.

Когато с времето (обикновено години) не обръщаме внимание на тези проявления, опитваме се да ги потискаме и “лекуваме” само като симптоматика, пиейки хапчета, създаваме хроничен проблем и на физиологично ниво. психосоматично разстройство

Ако и тогава не обърнем внимание на истинската причина, а сме фиксирани само във симптомите, подготвяме почвата за възникване на заболяване

Добре изразени и често срещани такива психосоматични прояви в нашето ежедневие са:

  • заболявания на кравоносната система (високо кръвно налягане),
  • проблеми със щитовидната жлеза,
  • диабет,
  • алергии и кожни проблеми,
  • онкологични заболявания,
  • хранителни разстройства,
  • често срещаните напоследък автоимунни заболявания,
  • различни стягания, “топки и тежести в областта на гърдите и корема,
  • стрес,
  • мигрена и т.н

Основните причини за психосоматични прояви, преминали в заболявания, обикновено са комбинация от наши характерови особености и социални фактори, които са ни принудили да живеем за дълъг период от време по начин по който НЕ се чувстваме добре.

Наложило се е да потискаме нашите чувства, емоции (често неосъзнати), гняв, нужди и потребности, желания, нежелания. Продължили сме да живеем така “както трябва”, а не така, както искаме, особено в личните ни взаимоотношения. Въпреки сигналите на нашето тяло, които неминуемо сме получавали на по-ранен етап, но сме дисквалефицирали, като неудобни и пречещи ни.

Разбирането и осъзнаването на причините  са първите крачки към справянето и облекчаването на едно заболяване. Терапия при специалист винаги ще помогне и ускори процеса на осъзнаване. Следва стремеж и позволяване на поведение, което е максимално съответно на това как се чувстваме, независимо от трудностите и неудобствата, които това би ни причинило във вече изграденотото ни, но явно нездраво за нас, житейско статукво.

Само това е начинът за по-здрав път, работейки с причината, а не само със следствието (симптома), да се излекува едно такова заболяване или най-малкото, то да бъде повлияно положително.

Болестта като път” е книгата, която най-точно описва психосоматиката, според мен, и дава отговор на въпроса Защо се разболяваме?, търсейки причините за болестта най-напред в личността, възгледите и емоциите на самия човек. Тази книга е неудобна, защото лишава човека от възможността да използва болестта като алиби за нерешените си проблеми.

Автори на книгата са Торвалд Детлефсен и Рюдигер Далке, които посочват пътя към по-дълбокото осмисляне на болестта. Всеки симптом е знак на душата за някаква същностна липса, израз на психологически конфликти и символ на екзистенциалните проблеми на личността.

Разбирането за симптомите на различните заболяване: от инфекциите и стомашните смущения до ревматизма и рака, открива нов път към здравето и изцелението, към истината за себе си.

ГЛАВОБОЛИЕТО

„ГЛАВОБОЛИЕТО е известно едва от няколко столетия; в по-ранните култури не е било познато. Особено разпространено е в цивилизованите страни, където 20 на сто от „здравите” заявяват, че страдат от главоболие. Според статистиката жените са засегнати малко по-често, а „висшите слоеве” са „свръхпредставени” при този симптом.

Всичко това няма да ни учуди много, ако се опитаме да си поблъскаме главата над символиката на главата. Съвършено ясна е полярността на главата спрямо тялото. Тя е най-висшата инстанция на нашата телесна институция. Главата олицетворява горното, докато тялото е израз на долното. Главата смятаме за мястото, където домуват разсъдъкът, разумът и мисленето. Който не мисли с главата си, действа неразумно. Някому може да се завърти главата, друг не е с трезва глава.

Ирационални чувства като любовта, естествено най-вече застрашават главата – повечето 80 хора поради това дори си губят ума (имала глава да пати). Има обаче и някои особено твърдоглави наши събратя, които никога не рискуват да си загубят главата, дори когато с главите си стени пробиват.

Много наблюдатели предполагат, че тази неуязвимост би могла да се обясни с дебелите им тъпи глави, но научно това по никакъв начин не е доказано. Главоболието, усещано като напрежение в черепната кухина, е субакутно започваща, дифузна, обикновено напираща болка, която може да се проточи с часове, дни и седмици. Болката вероятно възниква поради твърде високата степен на напрежение в кръвоносните съдове. Обикновено синхронно с главоболието се наблюдава силно пренапрягане на черепната мускулатура, както и на мускулите в областта на раменете, тила и шийните прешлени.

Често главоболието с напрежение в черепната кухина настъпва в житейски ситуации, при които човекът е под голямо физическо и психическо напрежение или в критични за кариерата му ситуации, които го заплашват с прекалено високи изисквания. „Пътят нагоре” е онзи, който лесно води до свръхизтъкване на горния полюс, на главата. Зад главоболието често откриваме човек с големи амбиции и претенции за перфекционизъм, който се опитва да наложи своята воля (с глава да пробие стената). В такива случаи амбициите и болезненият стремеж за власт твърде лесно се изкачват в главата, защото този, който едностранчиво обръща внимание само на тази област, който възприема само рационалното, разумното и интелектуалното и се е посветил на тях, губи своята „връзка с долния полюс”, а заедно с това и своите корени, които единствено могат да му дадат опора в живота. Главата му ще се пръсне.

Изискванията на тялото и неосъзнатите му функции, според историческото си развитие, са по-стари от способността за разумно мислене, която, заедно с развитието на кората на главния мозък, е късна придобивка на човека.

Човекът притежава два центъра: сърце и мозък – чувства и мислене. Човекът в нашето съвремие и нашата културна среда разви в особена степен мозъка си и поради това се намира в постоянна опасност да пренебрегне своя втори център – сърцето. До никакво решение на въпроса няма да стигнем сега обаче, ако изведнъж запратим по дяволите мисленето, разума и главата.

Нито един от двата центъра не е по-добър или по-лош. Човек не бива да взема решение в полза на единия срещу другия, а трябва да се стреми към равновесие. Онези, които си товарят прекалено корема са също толкова нездрави, както и тези с претоварени глава.

Все пак, нашата култура толкова много поощри и разви полюса на главата, че по-скоро имаме дефицит на долния полюс. Като допълнителен проблем възниква въпросът в какво влагаме дейността на нашия разум. В повечето случаи използваме рационалните си мисловни функции, за да подсигурим своя аз.

Посредством причинния образец на мислене се опитваме все по-добре да се подсигурим срещу съдбата, за да изградим превъзходството на своя аз. Такова начинание, в края на краищата, винаги е обречено на провал. Както стремежа на кулата във Вавилон, то в най-добрия случай води до хаос.

Главата не бива да се прави на самостоятелна и да се опитва да върви без тялото, без сърцето. Когато мисленето се отдели от долното, то се отделя от корените. Функционалното мислене на науката, например, е мислене без корени, на него му липсва обратната връзка с първопричината. Човек, който следва своята глава, изкачва шеметни височини, без да е закотвен в долното. Не е чудно, че в такъв случай някому главата бучи. Тя бие тревога. Главата реагира с болка най-бързо от всички органи. Във всички други органи трябва да протекат първо много по-дълбоко проникващи изменения, докато се обади болката. Главата е най-чувствителна и първа предупреждава. Нейната болка показва, че нашето мислене е погрешно, че неправилно го насочваме, че преследваме съмнителни цели. Тя бие тревога, когато си блъскаме главата с безплодни размишления над какви ли не „измислени” ситуации, каквито изобщо няма.

Човекът не може да се подсигури в нищо по време на своята материална форма на съществуване, с всеки опит, който предприема в тази посока той всъщност само става смешен. Човекът винаги си блъска главата над абсолютно маловажни неща; докато му гръмне главата. Напрежението се намалява с отпускане, което е просто друга дума за пускам (на свобода).

Когато главата бие тревога чрез болката, крайно време е човек да се освободи от магарешкия инат на „аз искам”, от всяка амбиция, която го тласка да се издига нагоре, от всяко 81 твърдоглавие и всяка вманиаченост. Крайно време е той да насочи погледа си надолу и да си припомни своите корени. Не може да се помогне на тези, които години наред притъпяват предупредителния сигнал с обезболяващи таблетки; те си слагат главата в торбата.“

„Болестта като път“

Ако чувствате че имате проблем, можете да се свържете с мен чрез формата за контакти.

Можете да видите другите състояния, които при които мога да ви помогна тук.